Влетя в аудиторията между краката на асистентката. Е, не в буквалния смисъл, естествено. Тя го погледна невъзмутимо над очилата. Излезе след лекцията на двора да изпие едно кафе с колегите си. Звънна на Петя да се уговорят. Майка му имаше рожден ден и щеше да ги чака за вечеря. Беше уговорил приятелката си, която караше последен курс в Академията, да й подарят картина, нарисувана от нея. Щеше да се зарадва. Когато се оказа, че платното почти е готово, даде израз на любопитството си:
-         Ще ми я покажеш ли?
-         Не, в никакъв случай!
-         Може да не ми хареса.
-         По-важното в случая е да хареса на майка ти.
-         Ама ако аз не я харесам, и тя няма да я хареса.
-         Ох че си. Тогава ще я продам за 500 евро и ще си купя плазма.
-         Не си се хвалила да си продала нещо досега…
-         Тази ще е първата.
-         Както кажеш, престана да я дразни той.
Този път отдели на плуването по-малко време от обикновено. Басейнът беше препълнен, нямаше къде да се завъртиш. Мина край пазара и взе разкошен букет от жълти, червени и оранжеви гербери. Бяха любимите на старата. Спря голфа пред блока на Петя и блъсна по клаксона един път късо и дваж продължително. Вгледа се в прозореца на ателието, който все още продължаваше да свети. “Ах, тези жени”, помисли си, “винаги закъсняват”.
Най-сетне светлината угасна и след минутка Петя се появи на входа. Носеше платното, предвидливо увито в красива цветна хартия и розова панделка.
-         Харесва ми много, опита се да се пошегува той. – Страшно ще пасне на тапетите ни в хола. Особено розовата панделка.
-         Майната ти!
Сложи внимателно пакета на задната седалка на колата и седна до него. Той запали двигателя, запали и един фас, но все още не тръгваше. Огледа роклята й и заби жаден поглед в дълбокото деколте.
-         И това ми харесва!
-         Съвпадение, на мен също, усмихна се леко.
После се смили над него и го целуна.
Майка му се хвърли насреща леко разлюляна. Беше посрещала гостите си цял ден и сега вече й личеше. По вида. И по уханието, или по-точно: вонята.
-         От водката е, каза той на Петя, макар че това пояснение беше излишно.
-         Водка ли, намръщи се майката и направи жалък опит да си припомни хронологията на деня. – Мислех си, че беше уиски.
-         Уискито беше след джина и преди бялото вино и водката, поясни баща му. А вие, гълъбчета, какво ще пийнете?
Петя разопакова подаръка и го връчи тържествено. Старата се разплака, но не стана ясно дали е от вълнение или просто в резултат на погълнатото количество спирт.
Баща му запали пура. Позволяваше си я рядко, като повечето мъже – само при големи празници. Като Коледа или когато някой високопоставен политик си подаде оставката.
Вечерята мина спокойно и доста скучновато. Рожденичката заспа още преди десерта и бащата я пренесе в спалнята, па се върна да си допуши пурата и да изпрати младите. Петя не искаше да се прибира. Отидоха в неговата квартира, слушаха Eros, Bocelli и Lenny и се чукаха до видело. Заспаха прегърнати, миришещи на задоволена страст и доволни от живота…

***

Много трудно се свести, оказа се, че лежеше на земята. Напипа цигарите в сумрака. Не можа да намери обаче огънче и се разспусва грозно. Дръпна рязко завесите, едното копче се скъса и падна от корниза. Слънчевата светлина го блъсна в очите и го докара до колапс. Наруга и нея, естествено.
Започна бясно да обръща омазнените кутии, празните кутии и използваните кондоми. Мамка му, някой очевидно му беше задигнал запалката. Бясно изсипа на земята две чекмеджета, докато в третото намери пакет кибрит, от оня стария вид – Костенец. Нещо мръдна на матрака до него, и сякаш беше живо. Срита го за по-сигурно, а оттам му отвърна едно мощно хъркане – като на задавен трабант.
Погледна към часовника, евтино пластмасово подобие на Casio, създадено на палубата на някой виетнамски кораб в международни води. Ако все още ходеше на лекции, трябваше да е там. Посегна към телефона, за да се обади на Петя, но се сепна. Не можеше. Тя го беше разкарала още преди три месеца, веднага щом разбра. Мамка й, тъпа кучка!
Блъсна силно вратата на тоалетната. Виеше му се свят, а мехурът му щеше да се пръсне. Дъртата веднага надуши, че е буден и му закрещя от кухнята:
-         Спряха телефона. Пенсията ми свърши за лекарствата, а трябва да платим и тока, че ще го резнат и ще останем на тъмно.
-         Плати си го сама ма, изсъска й той, захапал цигарата.
-         Абе ти май не ме слушаш. Нямам пари, как да платя?
-         Чух те много добре. И аз нямам.
-         Е как ще имаш. Нали по цели дни и нощи се мъкнеш с тази пасмина.
-         Ходя на лекции.
-         Ходиш нанайци.
-         И на плуване ходя.
-         Знам аз колко плуваш. Ако баща ти не беше такъв мухльо. Ако имаше само по-здрава ръка, щеше да видиш ти кон боб яде ли. Казвах му аз, ама кога ли ме е послушал за нещо той. Ако…
-         Не беше избягал от тебе – злобно контрира синчето.
-         Недей да говориш, като не знаеш. От мен бил избягал. Подмами го оная вътриопашка, курветината…
-         Я стига ма. Не ми се слуша вече.
-         Ще слушаш. Докато живееш под моя покрив ще слушаш и хоро ще играеш. И даже пари за тока ще ми дадеш.
-         Майната ти. Излизам.
-         Никъде няма да ходиш, озъби се тя.
Той се спря рязко на вратата, извърна се и я изгледа с отвращение. Беше в стария оръфан халат, който помнеше още от детството си. Със скъсани на пръстите сиви пантофки, купени навярно от някой циганин на женския пазар и с несресана бяла коса. Вонеше на спирт.
-         Отивам за избачкам малко кинти, нали се сещаш? Например за тока?
Майка му само изхлъца нервно и избърса носа си в ръкава на халата.
-         Ако изкараш пари, искам подарък. Днес имам рожден ден!
Отвърна и само мощното пърпорене на задавения трабант от съседната стая.
 Той излезе пред панелката и с присвити очи погледна към мястото, където паркираше голфа, преди да го продаде. Сега там се кипреше лъскавото червено Пежо на бизнес дамата от четвъртия етаж. Само че не само голфът вече го нямаше – беше продал всичко, което ставаше за продан – телевизор, уредба, дискове, домашното кино.
Запали нов фас и зарови из поизкъсания си джоб. Извади една фонокарта. Пъхна я в първия апарат, който видя.
Мамка му, и БТК-то не беше на негова страна. Даде му грешка. Отиде до съседния - имаше два импулса, които с малко повече късмет можеха и да му стигнат.
-         Ало, Картоф.
-         Аз съм бе
-         Нали ме позна. Малко съм закъсал, та се чудех…
-         Кажи де?
-         Дали важи още онова… бизнес предложение?
-         Абе я ела да говорим, става ли?
-         Става, разбира се.
-         Знаеш къде да ме намериш, нали?
-         Знам много добре.
Имаше още един импулс. Можеше да проведе още един разговор, помисли си, че Петя сигурно е в ателието по това време. Мамка й, нямаше да се унижава сега. Изхвърли картата, нямаше да му е нужна вече. От утре щеше да има много пари, щеше да си има нов мобилен. И то нов, а не втора употреба. И нова уредба, купища дискове, и кола. И то не някакъв скапан Голф, а BMW или може би Volvo.
Налагаше се само да направи едно просто нещо. Да вземе стоката от Картофа и да я пласира. В края на краищата, какво му дремеше на него за няколко дози и няколко хлапета в повече, когато на него спешно му трябваха мангизи. Щеше да ги има. И да плати тока на старата. Огледа се в една локва до телефона, намигна си сам и се изхрачи. От този ден ставаше… все по-богат на пари и все по-беден.. на душевност и чувства.

харесва ми, написано е увлекателно. Предполагам, че типажът от разказа е пропаднал след като Петя го е изоставила... :) Добре дошли в истинския живот, нали?
Поздрави...

Не е съвсем така. "Тя го беше разкарала още преди три месеца, веднага щом разбра." Тук има нещо...

увлекателно е, много дори...
и аз за това..."още преди три месеца, веднага след като рабра" - умишлено, не си го казал, но...не можах да го хвана....

:):):):):)

благодаря за мнението :)

наркотици а?

ама някакси не се връзва със съвест "за децата" и наркоман?!

благодаря за отоговора :)