Наскоро гледах в "Одеон" един от последните наистина стойностни бг филми. Иде реч за лентата “Адио Рио” на режисьора Иван Андонов.

Вече бях забравил за този прекрасен филм и за готините актьори. Всъщност за последно го гледах като дете. Тогава явно въобще не съм съзнавал защо някои виждат трупа, а други питат защо хората ходят като “наакани”.

Сещам се за един показателен диалог.  

“Абе, другарю ***, ти съвест нямаш ли?”

“Нямам. Ъъъ, всъщност имам”, беше отговорът. “Но я използвам с мярка. Знаеш ли, че съвестта се изхабява, трябва да се използва с мярка”.

А нали имено съвестта, скрита дълбоко в нашето съзнание, е тази, която поражда угризения и силно желание за очистване, поправяне и възраждане. Само и единствено съвестта е тази, която ни разкрива в голяма яснота света като битка на всеки срещу всеки. Една битка, която обхваща целия живот отначало до край.

Ами ако позволим на разума да се съмнява, да оставим моралът да разсъждава, но и да се вслушаме в съвестта: там някъде дълбоко, дълбоко в нас един тих глас казва толкова категорично и настоятелно: "Виновен си."

Каква вина? Не, тя не е за конкретни обиди и скарвания, които са почти неизбежни, нито пък за обикновени разправии и малки дрязги. Тази вина, толкова изненадваща и очевидна, произлиза от друго място - от моя собствен живот, изцяло пропит от егоизъм. Вината е съсредоточена само върху мене, другите нямат нищо общо с нея, освен дотолкова, доколкото са станали само едно средство. Любовта им е отровена отвътре, осакатена от егоизма и сякаш дори и в любовта искаме да притежаваме любимия само за себе си.

В този постинг съм използвал някои немои думи, които обаче отразяват напълно моите мисли.

Но нали съвестта не се похабява? Нали трябва да я ползваме всеки ден?

Mnogo interesen posting. Haresa mi, spored men Boyo, si prav, triabva da se izpolzva vsekidnevno :)