Събудих се призори. Навън беше тъмно. Градът бе обвит в тишината на дълбок сън. По улиците се усещаше влажната прохлада на дъжда, валял през нощта. Направих си кафе, запалих цигара и в едно празно бездействие застанах лице в лице със себе си. Време не за равносметка.

Безброй мисли, разноцветни и разпокъсани като разпиляно кълбо прежда с натежала подир сън срамежливост, се появяваха и изчезваха от главата ми.

Не се опитвах да ги уловя. Оставях ги просто така. Появи се нещо, свързано с времето. В главата ми се стрелна мисълта, че от милиони години нощите са едни и същи. И още милион години ще продължат да бъдат такива. След това се замислих за изживените болки от несподелената любов. После, не знам защо, си помислих, че и убийците умират, че убийството не ги спасява от смъртта.

Изведнъж дочух птичи гласове. Утринната песен на птиците не подхождаше на нощната тъмнина. Загасих светлината веднага. Промъкващите се измежду тъмните поли на нощта първи бледи светлини на утрото се виждаха само при изгасени лампи.

Отворих прозореца. Сред уморените гласове на старите гарги и гладните писъци на чайките се чуваше песен на славеи. Радостно бълбукащите гласове се разливаха като весел фонтан и сякаш нишка по нишка придърпваха светлината. Колкото повече пееха, толкова повече зазоряваше. Небето беше все още тъмно, но в края на тази тъмнина се прокрадваше възбяла синева, преливаща в неясна розовина. Утрото настъпваше, предпазливо повдигайки завесите.

Раждаше се нов ден.

Макар че се раждаше милион пъти, утрото никога не остаряваше. Винаги бе ново, винаги свежо, винаги идваше с птиците, с надеждата да очакваме нещо ново от светлината.

Заедно със светлината се увеличаваха и птичите гласове. Гаргите, с уморените си пресипнали гласове, ми припомняха детството, овощните градини на Стрелча с мирис на трева, които никога не ще забравя.

В разпиляното кълбо от мисли имаше една печална нишка, свързана с любовта. Не можех да уловя нейния край. Мислех си и за това, че убийците също умират. Не знаех зашо ми идват такива мисли на главата.

Пътищата бяха печално тихи, сградите – потънали в сън. Не виждах птиците, само чувах гласовете им. Виждах един, два кестена, една разцъфнала овошка. Помислих си, че вероятно са се скрили между клоните им. Когато свърши нощта, започват да пеят, и млъкват, щом се появи светлината.

Гласовете им се чуваха ясно, съвсем равно, като една нота; после, подобно на дъгата, се разделяха на различни ноти и се усилваха.

На зазоряване, когато човек обикновено е сам, си мисли за любовта и смъртта. Птичите призрачни гласове бяха като прозрачен и весел фонтан. Наранявахме се с любов, а убийците също умираха, въпреки че убиваха.

Очаквах нещо от новия ден. Знаех, че докато очаквам, няма да остарея. Да остарееш, означава да се откажеш от очакването. Да не вярваш, че утрото носи нещо ново, означава, че си остарял.

Беше се зазорило вече, матовата светлина се бе разляла върху облаците. Вече ясно виждах влажните улици. Комините тук-там започваха да димят и с пушека си казваха на небето, че някой се е събудил. От далечината се чуваше шум на коли. Градът се събуждаше.

Птичите гласове все още бликаха и гаргите със старите си гласове ми припомняха детството. Мислех си за любовта и смъртта, за детските години, за това, че и убийците умират, за овощните градини и за това, че утрото започва с песента на птичките и въпреки че се ражда милион пъти, никога не остарява.

Очаквах нещо от новия ден.

И ще очаквам до деня, в който птиците ще извикат утрото без мен.

Красиво наблюдение!
:)))

нещо съм изпаднал в странни състояния на духа.

след дългата самотна нощ, винаги идва утрото - свежо, изпълнено с песен на птици /пък било и на пресипнали гарги/ и най-вече с нова надежда и очакване...и да...красиво е...безкрайно...и безсмъртно... :-)

Брееей, веднъж да си по оптимист и от мен :) Хаха
За твоя пост днешен не искам да се изказвам,че ще ги наплещя едни такива, че може и да се разрева чак ...:)

Наистина е много хубаво. И въпреки че имам един професор, който ме учи, че "хубаво" не е важна качествена оценка в живота, за мен е. Колко много неща в едно утро, а колко много утрини ни чакат!