Прочетен: 9867 Коментари: 22 Гласове:
Последна промяна: 09.01.2007 16:43
40 минути, или иначе казано - 2400 секунди. Точно толкова бяха нужни на една линейка днес, за да дойде от Центъра за спешна медицинска помощ (до сточна гара в София) до сградата на нашата редакция (зад ЦУМ). Има няма два километра. В тези 2400 секунди нашата колежка Годи загуби живота си.
Хронологията: Някъде към 17 часа една от чаровните ми колежки в редакцията се опита за пореден път да отиде до тоалетната. “Офф, пак е заето. Ама много жени сме в тази редакция, бе…”
След пет минутки резултатът беше същият. След още пет ситуацията беше вече твърде обезпокоителна. Тя чукаше на заключената врата на дамската тоалетна, а отвътре не се чуваше нито звук. Очевидно не всичко беше наред. Някой май не се чувстваше добре.
Сградата на редакцията ни е малко странна. Едната работна стая има тераса, до която са прозорците на двете тоалетни. Та оттам някой колега (не знам точно кой) е влетял вътре и се е натъкнал на неприятна гледка. Нашата Годи – на земята. Припаднала. Отворил вратата отвътре, даже не се наложило да се разбива. И викнал тихо за помощ – за да не се създава излишна паника, нямаше нужда и от много зяпачи. А нашата стая се намира в непосредствена близост до въпросните помещения. След минутка всички знаехме какво се е случило и тревожно надавахме слух. Годи беше нашият координатор. Тя напътстваше рекламния отдел; едно от основните й задължения беше да намества рекламите по страниците на списанието и да внимава при самото им страниране. Затова горе (на нашия етаж) бързо се озоваха всичките й колежки от рекламния отдел. Някоя от тях е успяла първа да звънне на Бърза помощ. Когато след двайсетина минутки същата тази моя колежка, която безуспешно искаше да иде преди това до тоалетната, се свърза със спешна помощ, отговорът на оператора беше: “Пак ли вие? Вече за трети път някой от вашата редакция звъни за този случай. Регистриран е, чакайте! Пратили сме линейка”. Чакахме. Цели 2400 секунди.
През това време някой беше повикал продавачката от близката аптека. Тя се беше надвесила над Годи и измъкваше от една чанта всевъзможни препарати. Един мъж, виждах го за първи път в живота си, правеше изкуствено дишане. По-късно разбрах, че от същия ден ще бъде вдовец – беше съпругът й. Тогава Годи все още е имала пулс. А рекламистките се суетяха, някои от тях вече плачеха. Страньорите и графичните дизайнери очевидно нарушиха първата заповед в редакцията ни за новата година – заръфаха нервно цигарите в коридора, макар че пушенето в сградата е забранено от 1-ви януари. Кому пък му пукаше в този момент за някаква си заповед. Мисля, че в този момент всички се молихме.
Краси се обади по мобилния на Георги Гелев - директора на Центъра за спешна медицинска помощ – София. Ние сме журналисти, имаме някои връзки и различни полезни номера в тефтерчетата си. Не мисля обаче, че за да повикаш спешно линейка, трябва да имаш връзки. Спешната помощ не е ли спешна точно затова – да идва мигновенно щом имаш нужда от нея.
Когато чухме сирената на линейката, беше минало доста време. И минаха поне още три минути, докато трамваят, запушил пътя й, отмести оранжевото си туловище по релсите на Дондуков. Някой от нашите вече беше блокирал вратата на асансьора, така че време там не се загуби. Само че вече беше късно. Годи вече не беше сред нас. Едно малко момиченце остана без майка.
Малко по-късно се опитвах да се правя на що-годе спокоен, докато гушках Яна. Тя плачеше неудържимо, гримът й се размазваше по лицето. По едно време стана изведнъж, взе си якето и чантата и излезе. Не ми каза къде излиза. Не ми каза дори “чао”. Върна се след пет минутки. Била до магазина да вземе цигари. Днес не беше денят за отказване на никотина. Даже аз пуших – до този момент четири. Каза, че ще иде някъде да пийне нещо. Аз пък имах уговорка още от предния ден. Не ми се ходеше никъде, но пък от друга страна, и аз можех да се напия…
Обадих се на Мери, трябваше да й кажа. Тя не искаше да повярва: “Ама аз днес пих кафе с нея в редакцията. Как така?” Ами и аз пих кафе с нея. И ако знаех, че това ще е последното ми кафе с Годи, щях да го пия мноооого бавно и да й кажа всички хубави неща, които заслужава да чуе. Животът май наистина е много кратък и трябва да се изживява пълноценно.
Саниратите още не бяха тръгнали, макар че двамата полицаи вече отдавна бяха при нас. Единият отишъл запъхтян при колегата Иво. “Елате да побутате линейката, не може да запали!” ТУШ! Върхът на сладоледа. Линейката не може да запали… 50 души умират на година в столицата, защото “Бърза помощ” е закъсняла да отиде на адреса. Нормативът за явяване на линейка при спешни случаи е десет минути. Принципно…
Опитвам се да остана силен. И все още съм силен, макар че за деветте дни на новата година ще бъда на погребение за втори път. Първият беше на рождения ден на мама. Само искам да предупредя съдбата: скоро няма да има място на гърдите ми за черните ленти. Стига вече. Нека тази година си отива.
В новия брой на BusinessWeek България ще има нещо ново. В редакционното каре на списанието името на Грозданка Кочева ще бъде оградено в каре. В знак на почит. А утре за първи път откакто работя там, няма да отида в редакцията с желание. Защото на входната врата ще виси некролог.
Сбогом, Годи! Бог да бди над детенцето ти!
(Авторът на този постинг не ангажира издателството, за което работи, с мнението си)
Измамна илюзия е,
Борисов, въпреки навиците си да лъжеш вс...
На Спортната палата тогава (или малко по-рано) кола бута пешеходец...
По същото време, на пътя София-Самоков също е имало линейки, полицаи и др., които са разрязвали катастрофирала кола за да извадят трупа на шофьора от нея.
Моите съболезнования...
Колкото и телефони да имаме в тефтерите си, в най-лошите моменти те не помагат.
Уви...
Преживяването от смъртта на близък,роднина,приятел или любим Човек коства МНОГО...Всички го знаем и всички ние се сблъскваме с това.Скръбтта е неистово болезнена. Тя ни връхлита за част от минутата,а остава жива в нас за дълго да не кажа вечно...
Вечна й памет на Годи !! :((
По това време на деня е невъзможно да стигнеш в центъра ако ще и пет сирени. Вчера аз загубих не само колага, а и приятел...
09.01.2007 17:53
Думите са безсилни, знаеш
09.01.2007 18:09
Времето. Само времето ще ви помогне да се примирите с болката и да започнете да живеете по мъничко отново.
Прегръщам ви.
10.01.2007 10:53
Къде е топлината на добрите ти очи.
И да се молим всяки ден не ще те върнем,
но в мислите си винаги ще можем да прегърнем
усмихнатото и добро лице,
едно голямо и обичащо сърце.
Да можехме - живот ти бихме дали,
Да знаехме - не бихме се предали
да те пазим от съдба сурова,
за която ти последна бе готова.
В спомените ни ще се завръщаш,
с усмивката си топла ще превръщаш
от този свят безпощаден и студен
в по-топъл и добър всеки ден.
Отиваш си без да си кажем сбогом...
Сълзите ни дано да станат огън
и да превърнат в пепел този ден,
суров, безмилостен, студен.
11.01.2007 15:47
Тъжно е, че я няма! Болно е, че остави 6-годишна дъщеря. Как ще й обясни Йохан, нейният татко, че мама я няма? Това ще й звучи като предателство, изоставяне. Боже, помогни на детето да расте без болка и като порасне да разбере каква прекрасна майка е имало. ние, нейните колеги, сме длъжния да му го кажем!
Богиня Матеева
2. Историите, които са в живота на всеки
3. Едно слънчево момиче
4. Усмивката на Мона Лиза
5. Просто Яна
6. Някой друг
7. Aloha TheHawaiianLilly
8. Габи
9. Тя
10. Новата визия
11. Сечку
12. Отговорният,,, секретар
13. Един малък пакостник
14. Зелена като тревата
15. Една добра кучка
16. Адж
17. Tweeg - самият той
18. Красиви слова
19. Младият мениджър
20. Чики чики бум
21. Да спасим едно дете