Когато е тихо, поетът мълчи,

В покоя умират словата.

Безликият делник не иска очи

Светът е жених на ръждата.

Но блесне ли буря, отекне ли гръм,

Застене ли в рани душата,

Отново към листа посягам – аз съм

Любимец на мъката свята.

 

Поетът човек е, но всъщност борец,

Баща на слънца в нищетата.

Но смъртно, уви, е да бъдеш творец,

Еднички без смърт са словата.

"светът е жених на ръждата" ... много силно

Къде по-сериозни неща си мисля...

...по-сериозно от това може да измислиш

не се съмнявай в мен:)

но те хванах - това не си го написал сега!!! разминава се с настроението ти . чакало е постването си:)

Аз и много други не съм писал сега. Но ти не знаеш точно в какво настроение съм сега, нали?

...някаква представа :)

"Баща на слънца в нищетата". Да, словата които се изливат от душата на поета наистина са като слънчица, като негови деца, които остават в него, след него... И веднъж изречени те обикалят, творяват действителността му, такава, каквато я виждат очите му, дори и повече от това, каквато я усеща сърцето му...
"Еднички без смърт са словата. " :).

Като ,че ли ти е било криво и задушно и си бил ядосан на хората докато си го мислил:)Не трябва да се бориш с хората ..и така те харесват:)

Ми не знам какво ми е било, аз не го бях измислил точно сега, а по-рано. Боря се с всичко, с което искам да се боря...

Когато е тихо, поетът мълчи,
В покоя умират словата ...
И някак по таз тишина си личи
за тези слова и отплатата ...

Поетът човек е, но всъщност борец,
Баща на слънца в нищетата.
Ни лаври той чака, ни трънен венец,
а някой да стисне ръката му ...