Най-сетне се намерих! Лежах почти съвсем сам насред зелена поляна във висока и свежа трева... Имаше някой до мен – беше жена, беше ти. Страхувах се, защото бях се загубил. Страхувах се, защото всички стихове вече бяха написани и всички думи вече казани, и всички песни вече изпети, и всички хора вече обичани...

Любовта, тази сладка малка измамница, ах как пристъпва тя плахо на пръсти, закачила на гърба си колчан със стрели, мило се усмихва... и в един миг сръчно опъва тетивата си... А стрелите попадат с невероятна точност в сърцата - в момент, в който щастливо й се обричат. Дали я има, или просто е измислена от някой поет, нарисувана от художник, възпята от странстващ трубадур, вградена от строител. Единственото й желание комай е да се сбъдва. Да ни разтопи и да препуснем като поточе, което пее песента си на нощта, да познаем болката от прекалената нежност. Ранени от собственото си разбиране за любовта, ние кървим по своя воля и с радост дори. Събуждаме се призори с препускащо сърце и благодарим за новия ден, отреден за любов!

А аз довърших всичко, което трябваше да сторя... Намерих човека, който вероятно никога от никого не е бил обичан - това бях аз! Намерих се - завършен, защото бях до теб.

отново пишеш красиво. искам и аз да мога така... Поздрави...
Криси

:)))

Получих упрек, че съм излъгал. Все пак съм бил обичан. И още съм. Но все пак и друго е вярно - това е есе, оставете елемент и на художествената измислица. :)))

....Мъчения ,несигурност ..мъгли..Обичан-неразбран, търсещ..чудесно -звучиш като Блок ,с доза от Есенин::))Бойо,пролет идва-чета че при вас са цъфнали дърветата:))

а четеш ли, че днес сняг вали. Поне в София де. пак не познаха синоптиците, по техни прогнози снегът беше за неделята... а сега... с два дни закъснение...

Много красиво излияние, трогна ме наистина...