Едно единствено нещо желаеше старецът: той просто не искаше децата му да продават къщата с двора. Беше вече деветдесетгодишен, но под бялата си коса, приличаща на спретната сламена колиба, беше грижливо подреден целият му живот. Знаеше мястото си на този свят и искаше само едно нещо: да уважават думата му. Сега обаче съзнаваше, че ще трябва да отстъпи. “Виж какви кооперации се строят, татко – всичките са ново строителство. Всички ще имаме големи апартаменти!”…

Почти цял месец съвестта на стареца всяка нощ не му даваше покой и той не можеше да мигне. Най-сетне един ден се обади на двамата си синове и на щерка си. Дойдоха, облякоха го в костюм, качиха го в ново лъскаво такси и отидоха при нотариуса… А после го почерпиха с шампанско. За новия им живот. За него пиха…

Два месеца по-късно алчният багер лакомо ръфаше тревата и дърветата като обезумяла от глад ламя. Няколко човечета с причудливи уреди в ръцете си тичаха насам-натам и му показваха къде са скрити най-апетитните хапки земя.

Върху високата ламаринена ограда с разкривени и грешни букви беше изписано: “Внимание, дъпбок ископ!”. През една малка пролука две тъжни очи, в които напираха сълзите, следяха зловещия пир на ръждясалия жълт змей. Старецът едва сдържаше сълзите си, а сърцето му туптеше силно и дори някак страшно. Прибра се навътре. Но когато блесна първата лека светкавица, като че господ си палеше огнивото, старецът се надигна с охкане и надникна отново през малката пролука.

“Спрете, не изяждайте живота ми!”, искаше да изкрещи. Но в гърлото му се беше заселила буца, по-голяма от тези, които ръфаше багерът. И така – месеци наред. И да валеше като из ведро, и да печеше като в Сахара, двете тъжни очи следяха кошмарния танц на жълтия змей.

Един ден обаче старецът не дойде. Проливен дъжд подгизваше земята, а гробарите копаеха ли, копаеха. Щом приключиха, единият изтри ръката си, извади лъскав джиесем, набра един номер и каза само: “Нека идват!” Свещеникът мърмореше нещо за душата, за ангелите и за царството небесно. Спомена за светците, помоли се за спасилите се и за сродниците им на земята. Церемонията беше кратка, защото присъстваше само един човек, приятел на стареца от детството му. Преди завинаги да затворят ковчега, той погали бялата коса, приличаща на сламена колиба, сведе очи и се поклони.

- Чакай малко, чакай. Сега свършваме – каза старшият гробар и хвърли още една лопата от тежката, мокра пръст. Хайде, приготви по стотина кинта на калпак, че виж какъв гроб му спретнахме – избарахме го като ново строителство…

Някъде наблизо кучета залаяха бясно, а дъждът продължаваше да плющи.

напомня ми за Дядо Горио...добър разказ,Бойо!

Дядо Горио? На мен по-скоро на дядо Йоцо. Имаше един такъв дядо в Пловдив - в кооперацията срещу нашата къща. Все гледаше през балкона, седнал на едно столче. Със сестра ми го нарекохме дядо Йоцо. Почина преди няколко години.

винаги съм мразел такива роднини и на моето село се появяват хора които не съм виждал никога и почват да се грижат за своите дядовци и баби, защото те са 80+

алчността все пак си е грях

на един български филм, за съжаление не помня името, съсъ Златина Тодева.

се замислих до колко трябва да свързваме живота си с нещо преходно като имотите, земите, местата, на които сме били.
В крайна сметка нищо от това не взимаме с нас...

sega prodavat ka6tata na dqdo ,a na men mi se kasa sarceto.I vsiko e za pari...a toi samo gleda ,na 83 g. e

права си, но нали знаеш с какво мислене са възрастните хора...

Трудно обяснявам на баба защо трябва да изхвърлим дивана от къщата на свекърва й...

направо се разплаках,знам какво е да виждаш как се разрушават спомените ти.Браво boyo, ти пишеш невероятно.

хубаво пишеш... Моите поздравления за съчувстващия подобни драми на възрастните хора пост...