Кррррр. Пак се започна. Червата му куркат. Нормално – не беше ял вече трети ден.

Провря главата си през прозорчето на лавката и веднага усети светкавичното опарване върху бузата си. Беше шамар. Дебелата лелка вътре изруга грозно и се развряка. А цигането не искаше да краде. Просто проверяваше дали изрусената кака с големите бомби не беше на работа. Остана разочаровано – не беше тя. Каката му разрешаваше от време на време да пренася кашони с вафли и стекове безалкохолно, за което после му даваше като награда някоя вафла или кифла с мармалад. Но нея я нямаше вече цяла седмица. А то, както казахме по-горе, не беше яло трети ден.

И преди се беше случвало да стои гладен дълго време. По цели дни, но този път коремът му все по-често напомняше за нуждите си.

Всъщност, то не беше цигане, макар че от полепналата му по лицето, дланите и стъпалата мръсотия ужасно много приличаше на смуглите си братя по съдба, с които се шляеше по улиците на града. Казваше се Цеци и родом беше от едно малко монтанско селце. В градовете обичаше най-много гарите. И имаше защо – тук все се намираше по някоя троха, недопито кафе или кола. Или някоя неориентирана, набожна и милозлива бабичка, та да му бутне в ръцете някоя монета, сякаш с нея можеше да си купи опрощение и спасение на душата…

Цецко си имаше братче. Миналата година, когато с него за пореден път избяга от интерната и се бяха сдушили с две истински циганета в столицата, миеха стъклата на колите по кръстовищата и вечер си деляха парите. Царството обаче им беше кратко. В един есенен хладен ден дойдоха тарторите, набиха ги, изясниха им кой е шефът там и започнаха да им събират парите – два пъти дневно. Момчето избяга от района и започна да проси. Всуе. Пак яде жесток пердах – цялата територия в центъра беше разпределена отдавна, а в крайните квартали не се изкарваше нищо.

Братчето му отслабна много, пожълтя и се разболя сериозно. Един мразовит декемврийски ден една дърта циганка, която беше срещал често с пеленаче пред Шератона, ги свари да обикалят тъжно и да душат жадно край скара-бирата. Веднага схвана какво е положението и го повика да си говорят:

-         Абе, душа… той ти е в тежест, не виждаш ли? Много е малък, болен. Сам по-лесно ще се справиш, вервай ми.

-         А тебе що ти е?

-         Абе остави се. Мойто, най-малкото зе та умре. Па другите не моа да ги мъкна, не стават за тоя бизнес. Никой не дава пари за голямо дете,  вервай ми.

-         Оф, не знам - едвам изхриптя Цеци и посърна.

-         Спокойно бе, брат ти гладен няма да остане. Па нали и ти можеш да го видиш, когато поискаш, вервай ми. Знаеш къде стоя…

Късаше му се сърцето на Цецко, когато посегна към десетте лева. Мушна ги бързо в джоба на отдавна протритите си панталони. И погледна жаловито към брат си. Знаеше, че го вижда за последен път.

Оттогава бродеше самин.

Всъщност той имаше две по-големи сестри, които също се бяха озовали в Дома след трагичната гибел на майка им. Бащата пък се пропи и логично остана без работа. Макар че той никога не се е задържал никога на една служба за повече от два-три месеца. Децата пък бяха отведени от социалните работници, след като комшиите им се обадили и казали, че “оня звяр” бие децата непрекъснато и заплашва всички с ножове, брадви и др.

Преди два месеца Цеци се сблъска с едно момче от Дома. Оня му каза, че голямата сестра навършила определена възраст и трябвало да напусне. С нея тръгнала и по-малката сестричка. Момчето дочуло също, че сега двете “работели” нейде по магистралите на България...

Кррррр. Стомахът му се сви в болезнен спазъм. Цецко подритна свирепо празна изпомачкана бутилка от минерална вода, която се претърколи в канавката.

Пое унило към убежището си. Спеше сред развалините на полупразна сграда. Все по-упорито се носеше мълвата, че там ще се строи огромен и лъскав хотел, но строителите все не идваха. А момчето се надяваше тази мълва да не излезе истина, защото щеше да се наложи да си търси друго убежище. Колко много искаше да може да си позволи поне веднъж една такава стая...

Седна върху един полусплескан мукавен кашон и придърпа друг отгоре. Не беше чак толкова студено, пролетта бе пукнала и температурите се покачваха. Но Цецко реши все пак да си запали огън – измъкна кибрита с вкочанената си ръка. Беше го намерил по-рано днес в чакалнята, вероятно изпаднал от джоба на някой бързак. Събра набързо накуп разни дървени парчетии и отломки, недокоснати от дъжда, подпъхна един пожълтял вестник и драсна клечка. Едва с петата успя да пробуди пламъците, които заиграха лудия си танц – червени, весели, пукащи...

Цецко потри доволно ръцете си над тях. Някъде вдясно от него нещо изшумоля. Беше плъхчето, появяваше се всяка вечер. В началото момчето го гонеше с викове и камъни, но после свикна с него. Дори напоследък отделяше по някой залък от хляба си, за да го храни. Естествено когато имаше и за себе си...

-         Няма и днес нищичко.

Обърна се към сивия плъх и закрещя ядно:

-         Това е, бе... няма...

Червата му отново запяха своята песен, някаква гъста черна пелена се спусна пред очите му, задуши го,

-         Чуваш ли, гад такава... Нищо няма! Няма хляб, нищо няма... Ще си изпукаме от глад, гадно, космато животно. Ще измрем и никой няма да забележи даже.

Отново размаха ръце срещу плъха. Скочи освирепял и се замята наоколо. Наведе се и вдигна от пода половинка влажна тухла, подържа я, опитвайки тежестта й, сякаш за да я усети по-добре. Прицели се и я метна към плъха. Той изцвърча кротчко, опна се и се обърна по гръб.

Цецко вдигна плъха за опашката. Погледна го с потъмнял от глад, гняв и обида поглед. С безкрайно облекчение се усмихна...

Тази нощ щеше да заспи почти сит...

но и много хубаво. Браво...

силен разказ!

благодаря...!

Много тъжно, хубаво и истинско!
Продължавай да пишеш, брато!
Ама пролет иде, дай и нещо по-розово!

Освен да кажа едно голямо БРАВО друго не се сещам в момента. Много е добър разказа. Още веднъж браво

тъжно наистина, но и много реално. Браво.
Поздрави...

Много ми стана тъжно.Всеки ден ги виждам такива дечица.А ти как си го написал тоя разказ....нямам думи.

но е толкова реалистичен, че като нищо и истина може да е, много е тъжно...а..защо да не си види повече братчето?
а иначе..хубаво пишеш..поздравления

винаги толкова много тъга, Бойо?
Пишеш страхотно.
Чета те.
Фен съм ти.
И очаквам пресъздаване и на различно светоусещане

Бойо, накара ме да съпреживея историята. наистина много силен разказ!
продалжавай все така да ни разчувстваш. БРАВО!

четох го 3 пъти и всеки път си казвах... "Няма да пиша", "няма да коментирам", "Няма...",
да, ама нъцки...
Това, което си написал ми напомна за "Малката кибритопродавачка" в съвременен, много по-реалистичен и много по-тъжен вариант... по-тъжен е защото такива деца са много, а ние се подчиняваме на предразсъдъците си и нямаме време да се запитаме за това защо са на улицата и как оцеляват... а аз познавам такива деца... познавам много деца, като това, за което ти си писал и за съжаление не мога да им помогна... не и за постоянно :(((