Трохите, дето ги подхвърляме небрежно на врабчетата, монетите, що подмятаме в металната леко ръждива паничка на просяка, мечтите, с които често нощем заспиваме, ах, те са оскъдни. Така оскъдни, както оскъдни са дните, които Бог е подхвърлил в паничката на сляпото ни щастие.
А ние кого да съдим за това?
Времето? С библейско примирие дърпаме ралото на дните си и драпаме напред. Играем карти, ходим на караоке, мечтаем за коли, къщи, любими...
Засяваме спомени, а жънем мечти. Цял живот не спираме. Не се опитваме да прехвърляме теглото, бремето, ралото...
Назаем от Бога е времето, в което се надяваме да дочакаме жътвата. Дори и не се опитваме да го попитаме от чакане в какво са се превърнали животите ни.
Оглеждаме се, чакаме да покълне нивата. С мъдрост, вяра или поне с жито. Само че нямахме късмет. Едната година имаше наводнения, на другата градушка ни би, небето камъни ни прати на третата. Скакалци на талази налетяха, подир това цигани разбойници ограбиха труда ни. Молитвите не вършат работа. А да препречим с телата си пътя на злото – не става. Дърпаме ралото, заменили великодушно последните шепи думи за шепи посеви.
Прегръщаме земята, избягали от панаира. Панаир, на който в прошарени и намацани шатри продават късчета захаросана вечна илюзия... на вечно вярващите. Длъжници ли сме? Кому? На съдбата? За кое – че ни срещна ли?
Лудостта на абсолютната свобода ни влече като в облак. А планините разкъсват този облак с каменните си зъби.
Не се вкопчваме в нищо. Не се оставяме доверчиви, трудно вярваме, защото ни е страх от другите. Сякаш те не са хора като нас. Някои неща не ги умее. Например да се доверяваме. Редим думите като умели жонгльори. От умора или невнимание изпускаме някоя дума. Изчервяваме се - и не ни вярват. Или – напротив. Това пък ни изненадва. И пак се изчервяваме, в тон с червените стени, в тон с червената светлина на свещите, в тон с червената музика...
Подаряваме сълзи. Момини сълзи. Радват им се. Подаряваме цветя. Забравят ги – понякога. Връщаме се – да си ги приберем. Както и спомените си. Не желаем да оставим нищо забравено. То си е част от нас.
Душите ни се оглеждат. Бягат. Питаме Нещото за посоката. Вървим след думите. Като пилоти в избухнал самолет търсим отчаяно мястото за кацане и спасение. Не се страхуваме да бъдем там, където ври казанът на нещата от живота...
Земетресения, страхове, фантазии или фатална любов...

незнам за теб,но аз искам да оставя някои неща забравени,защото вече не са част от мен. спомените могат да носят както радост,така и нерадост...
предпочитам да въря не след думите,а след действията. търся място за кацане,само ако съм се изгубила. вкопчвам се в нещо,ако го чувствам близо до мен и ако ме докосне,се опитвам да не го загубя ...
не че е лошо да си реалист,но е по-хубаво да си оптимист:) лудостта от свободата може да ти даде криле, но ако не прецениш отговорността, крилете могат да натежат и да паднеш...
но понякога да бръкнеш в казана на живота не е толкова лошо- продуктите вътре или ще ти се осладят и ще ти станат любими,или ще ти горчат и ще знаеш ,че не ти харесват...важното е просто да опиташ :)

Ти с този коментар не ме оборваш, а просто допълваш. Особено с последния пасаж - все пак всеки иска да бръкне в казана. Да опита. Ами нали, ако се изплашим предварително, после червеят на съмнението ще ръфа съзнанието ни: дали изпуснах нещо, защо не пробвах... а можеше да е нещо прекрасно. Така че - да, важното е просто да опитаме...

да жънеш мечти е чакано очакване, защото - обратното - да засееш мечти, а да жънеш спомени е все едно да има само вчера или да е безвремие.
Мечтите значи утре, знеш, че има още и още пред теб, без да се замисляш колко ти е отредено.Гледането напред е посока. Така животът продължава, а от спомените можеш да си запазиш най-хубавото, другото не си заслужава.От недоверието се ражда червеят на съмнението и се храни от него или просто умира, ако няма от какво да ръфа. Вярвам, че човек се учи не толкова от другите, а от собствения си живот.

ами аз споделям моята позиция,защото е малко по-различна...говоря за себе си,а не за всички, както обобщаваш ти...
поздрави,хубав пост!

Пилотите на избухналите самолети обикновено отчаяно си търсят главите :) и крайниците