Излъгах себе си, че търся смисъла.

После заех позата на древногръцкия мислител. Стоя в сянката на собственото си Аз.

Гадая... и се разгадавам. Това е просто един инвентарен номер от музея на абсурда, който задължително трябва да посетите. Не мога да намеря пътя за връщане или не мога да събера сили. Аз съм просто един наемател на тяло, уморено от пътуването във времето. Сега нося предсказания, които се повтарят като сезоните. Какво мога да очаквам? Случайността подскача креслива след мен, завързала бабешка забрадка, препасала мръсна кърпа на кръста си.

Свикнах да не вярвам ни на любов, ни на раздяла. Единствено истинска остана забравата. Сърцето ми днес е дрипава завеса между реалност и мечти. То е като опъната струна, която се плаши да издаде звук. И май сбърках в това. Трябва да се вярва. Докато кръвта изтича като пороен дъжд от облака на безнадеждността, а душата ми се гърчи от студ, се чудя – на кого да кажа сбогом.

Прелиствам бързо из книгата на живота. На която и страница да отворя – все празно. А казват, че всичкото щастие предстои. Надеждата ми се стича като кървав знак по грапавото замацано стъкло на мисълта ми. Застанал съм върху една бутафорна сцена на илюзиите и се самоупреквам за търпението си да понасям ритници. Ама аз не се жаля, не мислете противното. Винаги правя едно и също – като миньор се спускам чевръсто в рудника на чувствата, намирам набързо газ гризу и се самовзривявам. А около мен – парчета недоволство, несъвършенство и съмнения. И нищо ценно, което да пробутам на антикваря, та да ми запази местенце или поне сянка в Пантеона на безсмъртните.

А казват, че търговците на слава спят, когато бедните минават през пазара. Ето защо разсъбличам расото си на морала. Моралът днес е упрек, дори и бабите не може да впечатли. Той е просто прилеп в пещерата на въображаемите добродетели.

Сутрин слагам маската си на щастливец, вечер очите угасват. Шутът, който ме разсмиваше обедня и стана директор на цирк. Така се разминах бавно с душата и заживях живот на лъжец – не виждам нищо истинско. Металната решетка на недоволството се затръшна зад гърба ми. Попитах в килията -  има ли някой. Отвърна ми само ехото.

Заради “ония отгоре, над нас” винаги намираме оправдание да се сгушваме в парцаливите одежди на собствената нерешителност. А вината си сетне крием зад пластове замърсен грим. После си мислим самодоволно, че се доближаваме до цивилизованите хора по белия свят. А досега какво ни пречеше? Защо не го правехме? Не знаехме как ли? А кой ни научи сега? Бутафорният театър ни даваше фалшивата сигурност и впечатлението за вечност.

Този наш вятър на демокрацията - колкото и камъни да слагахме по джобовете си, все успяваше да ни издуха. Наметалото на крехкото ни самочувствие изхвърча. Опитваме се да съшием нова, красива действителност. Оказа се, че конците ни са бели...

А днес, изправени пред голата и сива есенна нива, в очакване на дълга, студена и отчайваща зима, сигурно е само едно: заедно с кръста си трябва да орем и да сеем. Няма да се предам. Трябва да удържа победата над злото... И днес, представете си, вече съм щастлив.

ПС: Това е само опит за есе. Никой да не си прави прибързани заключения за емоционалното състояние на Бойото. Благодаря.

 

... последните 10 реда отдолу-нагоре, бих казала, че и дъното ти може да бъде небе и есето си е струвало да провидим в теб! Усмивка. Топла.

само едно - изключително впечатляващ опит за есе. много те харесах в него

сбор от израз на мисли, които наричаш есе. Когато художник рисува картина, избира за момента най-подходящите и верни цветове. В момента на творчеството той е изразителен или поне така смята, в действията си. След време, когато погледне картината, си спомня, моментните действия, докато е търсил какво да каже с нея, а тя не му се харесва. И започва нова и има усещането, че тя ще е най - хубавата му. И творческото начало е по-силно.
Животът продължава, а онова, на което се спираме от него са малки, малки отсечки...
Успех във всяко начало!