Преди повече от 200 години в някаква далечна провинция в Южна Италия живеели две момчета, които били неразделни приятели. Марио, умен и самоуверен, син на благосъстоятелен земевладелец, бил “водачът”. Анселмо – верният последовател, бил син на селски обущар и твърде посредствен ученик.

Двамата се скитали често из полето и Марио говорел със сериозен глас за бъдещето си. Благочестивите му родители искали да го посветят на църквата. А това допадало доста на Марио, защото обичал церемониалността и се вълнувал от величието и благородството на църковните ритуали. С една дума, Марио искал да стане велик проповедник.

Един ден, когато двамата младежи лежали сред лозята върху озарения от слънцето склон, “водачът” възкликнал:

-         Много бих дал, за да имам дарбата да говоря всички езици!

-         Аз ще се моля всеки ден, Марио, за да получиш тази дарба, промълвил смирено Анселмо.

Удивен от неочакваните думи, защото Анселмо не бил особено набожен, Марио се разсмял, обгърнал снизходително тесните рамене на приятеля си и рекъл:

-         Мили приятелю, дълбоко съм трогнат от намерението ти. Но мисля, че трябва да се заловя да уча реторика.

След време Марио влязъл в манастир на капуцините. В продължение на няколко месеца Анселмо се скитал самотен из селото. Тогава, неспособен да понася повече раздялата с приятеля си, го последвал в манастира, където станал мирски брат, прислужник на ордена и се занимавал с грубата физическа работа. Различието в положението налагало на двамата да живеят поотделно, но поне били под един покрив.

След време Марио бил ръкоположен. В навечерието на Великден, когато трябвало да произнесе встъпителното си слово, минал през залите на манастира и една неясна фигура се изправила пред него.

-         На добър час, Марио. Аз ще бъда там и ще се моля за теб.

На следната сутрин, когато Марио се качил на амвона, първият човек, когото видял на две крачки под себе си, бил Анселмо, свит до една колона, вперил предан и трескав поглед.

Насърчен от това мълчаливо обожание, Марио положил всички усилия да се справи добре. Проповедта му била чудесна – хората рядко чували такова вдъхновено слово в старата манастирска църква. А проповедите на младия човек ставали все по-хубави и прочувствени. Проповеди, които вълнували дълбоко сърцата на слушателите и предизвиквали сълзи на гордост в очите на мирския брат, който седял винаги в сянката на колоната.

Славата на Марио като проповедник растяла все повече. Когато започнали да пристигат покани от други църкви в провинцията, началникът му заповядал да прима и понеже обичаят бил никой да не пътува самичък, той веднага удовлетворил молбата на младия човек да бъде придружаван от Анселмо.

Годините минавали и двамата пътували надлъж и нашир из Италия. Отец Марио се издигнал бързо в църковната йерархия. Най-напред станал кралски проповедник, а след време епископ на обширна област. В своя епископски дворец Марио живеел в истински разкош. Ласкан от обществото, търсен от прелатите на църквата, уважаван от благородниците, той станал човек с голямо влияние и власт. Ходел изправен гордо, държал се с внушително достойнство. И едва благоволявал да обръща внимание на скромния си и предан незначителен брат, който, макар вече набръчкан и прегърбен, продължавал да служи с предишната покорност, да се грижи за великолепните му одежди, да лъска обсипаните със скъпоценности токи на обущата му, да приготвя чашата френски шоколад, с която епископуъ слагал край на постенето.

 

По време на една неделна проповед обаче епископ Марио почувствал смътно, че около него нещо не е в ред. Това било странно и неопределено чувство и като погледнал от амвона, открил, че Анселмо го няма на обичайното място. Сепнат силно, той млъкнал за момент и едва успял да продължи словото си. За късмет проповедта била вече към края. Когато богомолците се разотишли, Марио побързал да към ризницата и заповядал веднага да му доведат Анселмо.

Настъпило неловко мълчание. Накрая един възрастен свещеник казал тихо:

-         Той предаде Богу дух преди четвърт час.

По лицето на Марио се изписало изражение на истински ужас и изумление, когато свещеникът добавил:

-         От месеци Анселмо страдаше от неизлечима болест. Но мълчеше, защото не искаше да тревожи ваше преосвещенство.

Марио бил обхванат от остро болезнено съжаление, но още по-болезнено било чувството на самота, което изпитал в този момент. И с променен глас рекъл:

-         Заведете ме при него!

Отвели го мълчаливо в една малка, тясна и гола килийка зад конюшните, дето върху застлано със слама дървено легло лежали покрити с някаква износена дреха останките на оня, който бил най-верният приятел на Марио още от детските години.

Епископът изглеждал потънал в размишление. Дали сравнявал тая бедняшка килия с великолепието на своите апартаменти?

-         Тука ли живееше Анселмо?

-         Да, Ваше преосвещенство.

-         И как… прекарваше дните си?

-         Като ви служеше, Ваше преосвещенство.

-         А през останалото време?

-         Анселмо имаше малко свободно време. Но всеки ден отиваше в градината, където споделяше храната си с приците, приказваше си с малките деца и, боя се, хранеше тайно рояк просяци от дворцовата храна. През останалото време… се молеше.

-         Молеше ли се, повторил Марио, сякаш за първи път чувал тази дума.

-         Да, Ваше преосвещенство. Молеше се твърде много. И винаги, когато го питах за какво се моли, той отвръщаше: За едно добро дело.

Лицето на епископа останало непроницаемо, ала сърцето му кървяло. Макар да не бил оценил прекрасния характер на Анселмо, макар да разбирал, че през последните години се е държал високомерно с него, Марио не можел да губи време за самообвинения. Трябвало да замине веднага за Рим, за да изнесе проповед в църквата “Свети Петър” пред едно събрание на архиепископи.

 

На следния ден, когато се качил бавно на амвона, църквата била препълнена. Това било чест, която Марио очаквал отдавна, един паметен момент в неговата кариера. Но когато всички се смълчали и той заговорил, думите му се отказали съвсем блудкави и шаблонни. По челото му избила пот, тогава погледнал надолу, но, разбира се, не видял вдъхновените очи в сянката на катедралата. И продължил словото си още по-смутен. След проповедта напуснал божия храм засрамен.

С дълбоко засегната гордост и вбесен, задето се смутил така глупаво, Марио се засел с необикновенно усърдие да приготви следващата си проповед. Просто не можел да се примири с мисълта, че той, епископът на Абруци, най-големият проповедник в Италия, дължал всичко на един скромен и неизвестен мирянин-брат. Та това приличало на истинска глупост. И все пак, когато произнесъл новата си реч, думите му се оказали съвсем бездушни. Но катастрофалната идея фикс обземала все по-властно съзнанието му, докато един ден епископ Марио рухнал напълно и трябвало да му помогнат да слезе от амвона. На тия, дето го подкрепили, казал смутено:

-         Вярно е… този човек беше живецът, духът… Аз съм само бездушна черупка.

Лекарите били съгласни, че Марио се бил преуморил от усилена работа и трябвало да си почине, за да се възстанови здравето и душевното му спокойствие, и му предложили пътуване в Пиренеите. Но Марио се колебаел. Предпочел да отиде в манастира, където бил ръкоположен и където Анселмо дошъл за първи път да му служи – в манастира, където всъщност бил погребан той.

Тук Марио прекарвал времето си в уединение, правел самотни разходки в градината на абатството, размишлявал и посещавал всеки ден сенчестия гроб под маслиновите дървета. У Марио настъпвала голяма промяна, светското му високомерие изчезвало, държанието му станало смирено.

Един ден приорът го заварил коленичил пред гроба на Анселмо. Когато Марио станал, неговият духовен началник сложил ръка на раното му.

-         Е, сине мой – рекъл той с усмивка на почтителност и обич. – Вие се молите, за да получите отново предишното си красноречие, нали?

-         Не, отче – отвърнал замислено Марио. – Аз се моля за една по-висша благодат. И с тих глас добавил: - За смирение…

Из: “Приключения в два свята”, Арчибалд Кронин

За читателя е или разбран или неразбираем. Много дълбок. Благодаря ти за това. Дано някого накараш да го изчете....
Днес е 2 юни. Много хора в 12.00 застанаха пред Ботев вкаменени, "новите" българи се разхождаха и говореха по GSM-и. Това беше нещо като "Двата свата" на Кронин за мен.
Мисля си, че прошката днес е по-важна от смиренито, но не знам дали е така...

но освен изводът, който е очеваден, мене ме навежда на мисли за приятелството и колко неразбрано често е то. Понякога даваме всичко от себе си, а не се вижда и не се оценява. Жалко е... за тези, които не виждат околните си, не ги чувстват...
Поздрави...