Господи, прости ми!
Не успях да изпълня предназначението си на твой роб. Представяш ли си – аз не ти повярвах! Възпротивих се на законите ти. Не ми стига това, ами все разпитвам. Да, знам отговора – няма да успея да променя света. Твоят свят – не моя. Твоят смятах, че е по-съвършен.
Знаеш ли ти как се сдобих с това непокорство? Как отхвърлих закрилата на небето? И повярвах, представи си, че душата ми била цял космос. Ха-ха-ха. Какъв космос, моля ви? Та нали всички тук се продаваме за парче хляб. Ровех отчаяно из душата си, за да открия някакъв друг свят. Видимият, дето, казват, ти си сътворил, ми се струваше суров, скучен и недостатъчен.
Нося вината си – нали отхвърлих защитата ти. Не защото не я исках. Не чувствах нуждата. А колко пъти ти се молих – говори ми, Господи! Но не! Високомерно мълчание.
От ръцете ми бавно и някак си царствено ти изтръгваше нежността, както страховете ми изтръгват сърцето от тялото ми. В една ритуална святост на живота молбите ми да те чуя изгоряха като църковна свещ. А наоколо като гъсти капки змийска отрова изтичаше чувството ми за вина. И болка, която се повтаря като монотонна молитва в някой самотно затънтен манастир – сутрин и вечер.