Пешо Благоев допи сутрешното си кафе, целуна жена си по челото и тръгна към вратата. Отиваше на работа. Петя всъщност не му беше жена, живееха на семейни начала от години, като хиляди други двойки.

При вратата се спря, заопипва се по джобовете, провери и в джоба на шлифера си.

-         Какво търсиш? – попита го Петя.

-         Абе мнението ми го няма. Изчезнало е, каза Пепи, като продължаваше да се бърка по джобовете. – Къде ли съм го бутнал.

-         Това там, в джоба ти, какво е?

-         Това е носната ми кърпичка. Къде ли съм го скатал това мнение...

Пешо преобърна всичките си джобове, провери и в чантата си, погледна и на закачалката. Никъде го нямаше.

-         Хм, няма го. Ти знаеш ли къде може да е?

-         Не съм го виждала, каза Петя. Не знам от колко време вече. Я потърси, потърси пак.

Пешо затършува отново. Преобърна всички джобове, но не намери нищо.

-         Я чакай малко, сбърчи чело Петя. Последният път го взе миналия януари, когато приемахте новия план. Къде го сложи после?

-         Неее, не съм го вземал. Да не съм луд да ходя на обсъждане на планове с мнение?

-         Добре де – каза Петя. Тогава май беше за последен път с него, когато те викаха в министерството. Май си спомням, че тогава пак го търсеше.

-         Амииии. В министерството никой не ходи с мнението си. Няма такава практика. Достатъчно е да вземеш съгласието си.

-         Ами тогава къде ли е? Не може да изчезне съвсем, зачуди се и Петя.

-         Тук някъде беше. Ама сега го няма...

-         Слушай – присети се Петя. Ти взе мнението си, когато се наложи да уволнявате онзи, дето го беше подгонил генералният директор, за някакви изказвания, за това, че е подготвял стачка със синдикалистите. Не си ли спомняш?

-         Спомням си, ама и тогава не е било. Тогава от нас се искаше да подкрепим решението, не да даваме мнения.

-         Ами за какво ти е притрябвало сега това мнение толкова? Нали отиваш на работа? Ще кажеш, че си го забравил вкъщи.

-         Добре де, ами ако съм го загубил? – каза Пешо.

-         Много важно. Не ти и трябва. По-добре даже.

-         Ама не може все пак съвсем без мнение – притесни се още повече Благоев. Поне да знам къде е, не може така. Не е редно.

Петя започна да рови отново из гардероба, запребърква дрехите му.

-         Ето го бе. В старото палто си го оставил, дето не си го обличал от две години.

-         Да бе - сети се изведнъж Пешо. Ходих някъде онази зима и ми трябваше за малко.

-         Ами аз давах на химическо чистене това палто, плесна се по челото гаджето му. – Я да видим дали му няма нещо на това мнение.

Поогледа го оттук – оттам, поиздуха го от прахта и власинките и му го подаде.

- Нищо му няма, малко е поизбеляло, но е като ново.
- Е как да не е, засмя се облекчено Пешо. – Как да не е като ново, като е почти неупотребявано. Сгъна го на четири и го прибра в един шкаф. За по-сигурно. Да знае за всеки случай къде е. Ами ако му го поискат някой ден?

Горкият Пешо, ама ако го носиш постояно със себе си се захабява...

Ама представи си, че го беше загубил. Не че е фатално, ама ако му го поискат все пак? Има да се черви, че няма мнение :)

Хареса ми това, което си написал. Лошото е, че и интелигентни хора, не могат да си "намерят" мнението.

В конкретния случай май и мнението не е качествено, щом така лесно го забравяш. То е малко като историята със сапуна вместо сирене: "пениш се не пениш се, шъ тъ ям, пари са е давало" .