Преди много години, когато бях малък (и такова време е имало, представете си), се влюбих за първи път. Познайте в кого? В момичето, което седеше пред мен в моя клас. А това си беше луда любов… и споделена. Разхождахме се с часове до коритото на Марица, обикаляхме из квартала, изпращах я на гарата, защото не беше от Пловдив… измисляхме наши си думи, всичко си беше наше. И така, ден след ден изминаха три месеца. От лятната ни ваканция. Три месеца от нашата любов. Три месеца, в които всеки ден идваше в Пловдив, всяка вечер или следобед я изпращах за Асеновград.  

Един ден обаче майка ми ме втрещи. Явно дружбата ни й беше направила впечатление.

-         Хммм, много често те виждаме с нея, каза тя. Вие приятели ли сте?

-         Амиии да, отвърнах засрамено изчервен.

-         Да, добре, тя е добро момиче. Родителите й също.

Интересна работа, възрастните май наистина се интересуват първо от възрастните… после от всичко останало. И аз си мислех, че това ще е всичко. Но няколко дни по-късно разговорът продължи:

-         Защо не станеш приятел с Петя? Тя е добро момиче, учи се добре, нали?

-         Да, казах аз, отново изчервен. Тя се учи най-добре, има само шестици.

-         Видя ли? Петя е отличничка, учи английски и ходи на курсове по народни танци. Защо не си приятел с нея?

 

Хм, и аз се замислих сериозно. Наистина, защо не съм приятел с Петя? Малко по-късно разбрах причината: да, Петя е прекрасно момиче, няма по-добро. Но… аз не искам да съм приятел с най-доброто момиче на Земята. Искам да съм приятел с човека, с когото мога просто… да си говоря.

Малко по-късно подарих на приятелката си… просто едно кученце. Намерих го до нас, измих го, сресах го и го нахраних. Замина като подарък, увито в панделка, за Асеновград. Малко по-късно и тя ми направи подарък – може би най-ценния – подари ми себе си…

По-късно пътищата ни се разделиха. Тя стана полицай, има съпруг и деца. Остана ни обаче убеждението, че дните и нощите си трябва да споделяме с човека, с който можем да си говорим. Този, който знае законите на приятелството и може да те обича истински… макар и да не е отличникът на класа.

....Kolko mnogo iskam nqkoj hora da go razberat predi da e stanalo kusno...Naistina ti blagodarq za tozi post...Usmihnata ve4er

possiblе, да, понякога трудно се усещаме... и на теб усмивки ;) то моята вечер вече е заспала...

НЕ че трудно се усещаме , а според мен все си мислим ,че за истинските неща има време...и докато се обърнем те са невидими вече за нас...

начало на седмицата ми направи, Бойо:) Поздрави

слушах Chambao ...

прав!!!!
Това е!:)))

И понеже заглавието на поста ти ми даде направление, а съдържанието подпечата билета за земята на Детството.....
" Възрастните ме посъветваха да оставя настрана рисунките на змиите боа, отвън и отвътре, и да обърна повече внимание на географията, историята, смятането и граматиката. Ето как още шестгодишен изоставих прекрасната професия на художник. ................. Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват."
и това:
"Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц."
....
"Когато им разказвате за някой нов приятел, те никога не ви питат за същественото. Никога не ви казват: "Какъв е гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?" Те ви питат: "На каква възраст е? Колко братя има? Колко тежи? Колко печели баща му?" Едва тогава смятат, че го познават. Ако кажете на възрастните: "Видях една хубава къща от розови тухли със здравец по прозорците и с гълъби на покрива...", те не могат да си представят тази къща. Трябва да им кажете: "Видях една къща, която струва сто хиляди франка." Тогава възкликват: "Колко хубаво!""
мммхмм
"Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите."

Хубав ден