Ах, колко много искам усмивката ти. Да гледам как мургавите ти бузки се зачервяват от подпирането на ъгълчетата на устните ти, да виждам как езикът ти се разхожда по небцето и как описва немоделируеми фигурки по него.

Искам да запаметявам огромните ти очи, но го искам непрекъснато – да наблюдавам всяка минута, всяка секунда, да мога да ги събличам от очните ябълки и да почувствам как дори изтръгнати драпат към красивото, драпат към теб, към лицето ти…

Искам да те опиша с цялата сочност на погледа – понякога съсредоточен, но сякаш по-често разсеян, зареян, разтопен. Да се вкопчвам някъде там, в дълбочината на този твой поглед, да поръчвам музиката за разточението му, да поробвам концентрацията на филинга му.

Искам и сълзите ти – да хлипаш, да плачеш леко навътре и задънено, ясно и отчетливо, да ревеш и да викаш от очакване, немощ, щастие, внимание. И аз да виждам тези сълзи, да тичам след тях, да ги събирам капка по капка от лицето ти, да ме е страх да не пропусна някоя от тях и тя да се изтъркули в царството на самотата. Искам, ако сълзите ти се спуснат надолу по шията, аз да ги целувам, да ги стоплям, да ги хербаризирам. Искам те да разтърсват не само твоята, но и моята емоционалност, да запленят моята същност и едва тогава да ги оставя да си идат, да угаснат, достигнали състоянието на нирвана.

Искам да чувам смеха ти. Бълбукащ, клокочещ, идващ от вътре, извиращ от цялата ти същност. Заливащ всичко наоколо, смях, който заразява и мен.

Ах, колко ми харесва да те наблюдавам как идваш към мен. С тихи, отмерени стъпки, сякаш обучила краката си да правят командно тези крачки – все едно под краката ти звучи нещо средно между валс и марш, което ги кара да пулсират, не усещайки земята под себе си. Ти идваш, забелязваш ме, усмихваш се, приближаваш ме и миг по-късно вече си още по-плътно до тялото ми. Малката крачка до врязването в същността ми започва да става все по-малка…и по-малка...

Обичам да ми говориш, много да говориш. Може и да не знам за какво е, ти ще ми го обясниш. Обичам да ми разказваш, също както и ти обичаш да ти разказвам – тогава лицевите ти мускули играят, движенията ти са динамични, трепериш с всяка фибра и това винаги предизвиква овациите ми и усмивка.

Ах, колко исках да ме сънуваш. И ти си ме сънувала, нали? Вчера? Е, не  е толкова лошо, нали? Представих си те как лежиш, подпряла с лявата си ръчичка главата си и тихият ти дъх замрежва въздуха в спалнята. И това ми стига, за да знам, че не съм случаен човек в живота ти. Щом и сънят ти вече говори за мен, ропотът срещу съдбата не може да ти помогне да спестиш резките, които тя ще нанесе върху дните ти.

И сега те искам разпиляна. Толкова разпиляна, че да търся парченцата отново, за да те събера в кожата ти. Или пък точно обратното – да оставя лежерността да отпусне косите и костите ти, и аз да приклекна до теб, да те галя и да усещам как моето нежно докосване събужда отново живота в клетките ти, в клепките ти, в душата ти…

Ах, как искам... и сега да си с мен.

...разчиташ ме и сигурно ми вярваш, щом в денят ми с мене крачиш и сутрин прочитам твоето име в първата чаша изпито кафе.
Разпиляна съм пак, тази вечер и в сънят си с тебе заспивам...

ме разчитат и сигурно ми вярват, щом в денят ми с мене крачат и сутрин прочитам кодирано име в първата чаша изпито кафе.
Разпиляна съм, тази вечер с погрешен код в съня си заспивам и без да искам ти си с мен

докосване усетих!

май някой се е влюбил? :) Страхотно е това, което си написал. Харесва ми толкова много, че чак ще си го принтирам. Успех във всичко ти желая и най- вече е любовта. Виждам, че има значение за теб.
Поздрави...

значи ли още сега?