Може би най-големите битки водим вътре в самите себе си. Желанията ни се сблъскват със страховете ни, копнежите се сражават със съмненията, мечтите ни попадат в компанията на горчивия ни опит, желанието ни възторжено да се затичаме към щастието се препъва в предателството на едно спокойствие, което внезапно би могло да си отиде.
Инстинктът да се оставим на свободата – сякаш се хвърляме в бездна – се разсича от острието на безпокойствието, че нашата свобода би оковала някой друг. Обкръжени от чуждото робство, у нас се заражда въпросът “можем ли да бъдем свободни”. Дълговете, които имаме към миналото си, отслабват творческата ни сила. Навиците ни се боричкат с поривите ни.

Борейки се със самите себе си, оставаме потресени от въпроси, чиито отговори не знаем. Трябва ли да се откажем от желанията си, ако те биха причинили болка другиму? Болката от отказа по-малко ли ще ни нарани от болката, която изпитва някой, когото обичаме? А какво дължим на самите себе си? Как трябва да изживеем живота си? Спокойствие ли да търсим, или вдъхновение? Да съжаляваме ли за това, което сме направили, или за това, което не сме?
Ако пътят на нашето щастие минава през нещастието на някой друг, трябва ли да променим посоката? А може би човек води най-голямата битка със самия себе си?!?
Измъчваме се с противоречивите си чувства, душата ни, като бойно поле, което никой не може да види, се изпълва с мъртъвци и без значение кое от чувствата ни ще победи. Ние вече знаем, че някой ще пострада от избухването им.
Трябва ли да опитомяваме желанията, вълненията, копнежите си? Превръщайки се в ловци на самите себе си, трябва ли да затваряме душите си в клетки? Трябва ли да тичаме подир влудяващия интерес, който буди у нас неизвестното или, водени от страха, който изпитваме от неразкритото и непознатото, да стоим назад?
В една битка, в която нямаме друг приятел, друга войска, друг враг, различен от самите нас, за победата на коя част от разделената ни душа трябва да се борим?
На която и страна да застанем, в крайна сметка няма ли да предадем част от себе си; достатъчно силни ли сме, за да носим бремето на бъдещето, което не може да се създаде без предателство.
Няма къде да отидем, дори и да бягаме. Изживяваме една война, в която въстаналите ни чувства взаимно се избиват.
Не можем ли да бъдем и щастливи, и спокойни, и развълнувани, и безстрашни, и копнеещи, и доверчиви; не можем ли да създадем бъдещето, без да докосваме живота на другите, без да страдаме от техните рани?
Ако спокойствието означава всичките ни чувства да живеят в мир, никога ли няма да бъдем спокойни? Нима сме обречени на едно безпокойство?
Кой може да ни даде съвет? Кой може да ни посочи изход? Как ще преминем през живота? Като убиваме част от себе си във всяка битка? Нима ще изцедим всеки миг щастие през цедката на болката?
Сами изживяваме една война, изпълнена с капани, атаки, отстъпления, примирия, бягства, робства. Няма значение кой е победителят, част от нас винаги остава победена. Не може да победим, без да загубим. И всяка победа остава дълбоко у нас следата на поражението.
Борейки се със самите себе си, вървим напред. И битката свършва, едва когато си отидем...

винаги докосващи хората около нас...
като един омагьосан кръг на взаимодействие между индивидите...
неизбежност...

а борбата не спира дори и тогава...просто се пренася на друго място...и на друг:)

А може би си права. Вземам си бележа!!!

на емоции...

Бойо,
на срещата на блога попитах Мей, "Мей,това ли е Бойо, най-нежната душа?", а тя ме погледна въпросително...

защо ли съм останала с такова впечатление за теб:)

не знам и аз. А тя с какво впечатление е останала? Ние с нея не се познавахме? За тази титла сигурно се конкурираме с Принца. А и с тези мои тъжни постове напоследък... не знам..

...има ли някакви общо човешки настроение, които се изливат върху главата ни глобално, като предначертан от хороскоп ден?...

знам, че ти се радва!!!

тъжни постове..нежна душа...
тъжна и най-нежна душа:)
да.
това си ти Бойо!

нещо много ме ласкаеш ти, съмнително чак взе да става...
carina, нямам представа, толкова много неща не знаем и не подозираме...

не те лаская...
не ги умея тези неща:(

или просто ние предразполагаме тези настроения, чрез нашите...

Хвърли ме в дълбоки размисли..."И всяка победа остава дълбоко у нас следата на поражението"...Ще го запомня!
Страшно много ми хареса!:)))
Поздравлиния!:)))

Вътрешните такива... не мога да ги водя... Аз съм един много спокоен вътрешно човек :))))
Задал си толкова много въпроси, няма да ми стигне мястото да се опитам да ти отговоря...
Всеки ден ние губим по нещо от себе си, нещо умира. Но всеки ден научаваме нещо ново, случват се нови неща, голяма част (или поне така ми се иска да вярвам) са хубави, нещо се ражда, нещо остава...
Бъди щастлив, Бойо, искрено ти го желая!

Благодаря Ви. Много. Прегръщам!

Този пост ми идва в много подходящ момент ... изричаш мислите ми на глас.

http://meimei.blog.bg/viewpost.php?id=36495

Това малко помага да не се бориш поне за няколко мига :)

Слънчице, някой е казал, че това, което не ни убива, ни прави по-силни. Чувал си го и преди, нали :)
Защо се измъчваш с тези въпроси? Просто открии причината, която те кара да ги задаваш, това е начинът да намериш част от отговорите. А Tessy много хубаво е казала, че всеки път, когато нещо умира, се ражда друго - ново, чисто, прекрасно! Ако бъдеш поне малко оптимист, няма да се сдухваш така. Пожелавам ти го от сърце. Не губи време в размисли за неща, които никога няма да разберем. Използвай времето си, за да бъдеш щастлив.

не съм се сдухал, просто размишлявам на глас и задавам въпроси. Меи, ами,,,, съдба.

Замислям се достатъчен ли е един човешки живот да откриваме отговорите... Но за този, който търси...
Благодаря ти за този пост! Много силен и истински. Толкова много неща си засегнал, че не бих могла да взема отношение по всичките, но за мен специално са страшно интересни...
Ами да ти пожелая да откриваш както лесните, така и трудните отговори и да се одързостяваш в търсенето, макар и понякога да имаш чувството, че нещата не са толкова прости...