Пред кого да коленича? Почит… святост… любов…

Пазачът на склада за добродетелите е мъртъв. Така става понякога. Когато почитаме баровците, вместо боговете.

Животът ни се превърна в масов гроб за вярата. И сега какво да възвеличая и какво да поругая?

Господ май е сбъркал и предвидливо се е отдалечил от творението си. И сега откриваме… змия изкушение. Толкова е истинска, че усещам как отровата й се разлива като наркотик в кръвта ми, взривява сетивата и мисленето ми. Тя ме обсебва, омайва ме с измислици. Лъжи и възторзи. Сънища и реалности, на които не мога да намеря началото и края. Оплитаме и ме залита, подлага ми крак… опашка.

И изведнъж от звездите се озовах… на пътя. И разбрах, че…

Любовта се стопява като снежен човек. Остават само шапката, метлата и морковът.

Парите се обезценяват. Идеите се продават…

Щастието… то сякаш е правописна грешка на съдбата. Времето ни уморява от хора и дългове. Вярвате ли, че стойността на живота ви е по-висока от тази на кварталния пес? А откъде започна съмнението ми? От думите или от мълчанието?

Мълчанието… То е сякаш сълза в сърцето. Върху празните ешалони на надеждата падат бомбите на страха. На твоя страх.

Е, видях се да бъркам посоките. Със сърцето си ги открих.  Върнах се отначало. В краката ми имашe ръкавица – тази на предизвикателството.

И сега на кого да благодаря? Не благодаря на Господа.

Благодаря на змията. Тя ме подмами и ме изхвърлиха от Рая. Така познах живота. И като не успях да науча езика на хората, научих езика на звездите.

Светлина моля. Светлина за отритнатите от Рая!

http://www.youtube.com/watch?v=Yn71hIsm0U8

ти помага да пишеш абстрактно

това, което си написал. Ти си моя Бог :))), виждам, че музата не те е напуснала. Сори, че отдавна не съм посещавала блога ти :)

Много си мила, мнерси.